Окачени акустични панели: Всичко, което трябва да знаете

Георги Милков, (и както е допълнено в личния му сайт)... известен като Георги Милков, вероятно има повече истории от местата по света, на които е бил, отколкото места по света съществуват.

В разговора днес ще обиколим земното кълбо с истории, които едва ли може да чуете от друг човек. Неговата голяма, необяснима любов от пръв поглед е Близкият изток. Той е международен репортер повече от 15 години. Бил е кореспондент в Триполи по делото срещу нашите медици. Бил е военен кореспондент в Афганистан и Ирак, пряк свидетел на конфликта на Корейския полуостров и в Западна Сахара. 

Един от малкото с прозвището „професионален пътешественик“. Ето какво ни разказа той за градския шум, тишината в пустинята, обетите в мълчание и звуците на различните култури по света.

Целият разговор на Диана Недкова с Георги Милков, можете да чуете в канала на подкаста ни “Психология на звука”. 

За любовта към Близкия изток и картата, осеяна със сърчица

Броиш ли местата, на които си бил, или по-скоро тези, на които не си бил?

Не броя нито едното, нито другото. Може би съм броил някога, отдавна, но с движението по пътя спрях да броя. Така че бройката никога не ми е била толкова важна, дори в самото начало.

А кои са местата, които останаха в сърцето ти и са оставили най-голям отпечатък?

О, има много. В моя Google Maps отбелязвам местата, на които съм бил, със сърчица. И тъй като са изключително много, отговорът би отнел твърде много време. Ако имаше и друг начин да мерим емоциите, които ни движат по света, картата би изглеждала още по-шарена. Когато пътуваме, не си даваме сметка колко много от себе си оставяме и колко много от света взимаме обратно, когато се прибираме там, където принадлежим.

Знам, че твоите любими места са в Близкия изток. Така ли е?

Така е, и не само. Близкият изток е територията, в която съм прекарал най-много време заради работата си. После го открих и като място, на което човек може да пътешества в истинския смисъл на думата. Започнах да обикалям и други части на света, които също са ми любими - Латинска Америка, Африка… място, което винаги ще е много специално в сърцето ми. Така че, колкото и сърца да имам из различни краища на света, Близкият изток е много специален, но съм разширил ареала си по протежение на цялата карта.

Тишината и какафонията на пустинята

Кое е най-тихото място, на което си бил?

Може би Сахара - най-голямата пустош върху географията на нашата планета. Пътувал съм с няколко експедиции навътре. Огромна е и толкова различна, че не мога да я опиша цялата. Имало е случаи, когато сме били на места, отдалечени на стотици километри от всякаква цивилизация. Няма звуково замърсяване, няма и електрическо. Когато няма градове, виждаш цялото небе - и чуваш само природата.

Сахара е най-тихото, но понякога и доста шумно място. Толкова е тихо, че можеш да чуеш бръмбар или малко гущерче, което върви по пясъка и оставя миниатюрни следи; толкова незначителен шум веднага прави впечатление. Понякога съм имал чувството, че чувам сърцето си. Такава тишина рядко можем да си позволим.

А ако дойде по-силен шум, например вятър, който се движи по дюните или се провира между скали, се създава невероятна какафония, понякога не можеш да спиш. Нашите туарегски водачи избягваха такива места. В тяхната култура някои се свързват със свърталища на джинове, духове, заради нощните звуци на вятъра.

Можеш да чуеш кикот, шепот, писъци - сякаш демонични гласове.
На други места, където сме правили бивак насред огромни дюни, няма скали - само пясък. Вечер край огъня, под небе с милиарди звезди, водачът ни разказваше за един специфичен шум. Там минава границата между Либия и Чад. От другата страна е територия на племето тебу, с което туарегите имат вековна вражда. Когато дядо му чувал този шум, знаел, че мъжете от тебу се прокрадват под дюните, за да крадат жени. Шумът е като от самолет. Седиш насред дюните и чуваш грохот като от двигател, а самолет няма, произвеждат го самите дюни. Част от пясъка се свлича и грохотът наподобява самолетен.

Ето ти, най-тихото място на света, а усещането е сякаш си на летище Хийтроу. Илюзия, но оглушителна.

Градският шум срещу ритуалната свещена тишина 

Коя градска среда би описал като „най-шумна“?

За това първо място се „борят“ много мегаполиси. Колебая се между Кайро и някои от големите индийски градове - Делхи, Мумбай. Всеки голям град произвежда специфичен шум.

Понякога и малки италиански градчета, с вокалните способности на жителите си, се класират високо. Този шум на разбуждащия се град: минава количка за доставки, отварят първите кафенета, отварят се прозорци и плътен глас започва да крещи през прозореца на съпруга или сина - картината е жива и шумна.

Кайро е един от най-големите и най-населените градове в света. Дали са 20, 22, 25 милиона, никой не знае. Огромни маси хора идват от сателитните селища да работят. „Джънгърът“, който вдигат рано сутрин и до късно вечер, е неописуем. Дори нощем трудно оставаш в тишина, винаги има шум, просто защото милиони хора го произвеждат.

Някога и по българските улици имаше подобни звуци - минава човек и вика, че продава яйца… Тази палитра от гласове и крясъци в Кайро и Делхи още е част от ежедневието. Така че някой от тези големи градове бих поставил на първо място сред шумните места за живеене.

Срещал ли си култури със свещено отношение към определен тип звук или тишина?

О, да. Има много места, където тишината е на специален пиедестал, особено при церемонии. Има обиталища, включително манастири на братства, които са дали обет за мълчание. Сещам се за манастира в Латрун в Светите земи, в Израел. Помня и че правят много хубаво вино, в тишина. Та има места, където тишината е основополагаща за съответния ритуал. Това са многобройни места в Азия, където съм пътувал, в които рано сутрин или късно вечер (или в друг определен час според ритуала) е прието той да се извършва в пълно мълчание.

Човешката концепция за тишината върви свързана със сакралността, има обреди, съпроводени с песнопения и тих звук, и други, извършвани в пълно мълчание.

Ти си журналист и човек, който пише, а това изисква фокус и концентрация. Коя е звуковата картина, която е най-благоприятна за теб?

Точно защото съм журналист, и то вестникар с 30-годишна кариера, професията те призовава да бъдеш готов да пишеш по всяко време, независимо какво се случва около теб. Идеалната хармонична среда - леко фадо или боса нова, кафе на изгрев, мълчаливи колеги - е утопия. Редакцията е кошер. Ако искаш да пишеш спокойно, отиваш сутрин, когато няма никой, защото във вестника работа се започва късно,  но и се работи до късно. Сега вестници на хартия почти не останаха; „24 часа“ още се печата, но работим и за сайт, и работата става почти 24-часова.

Свикнали сме да работим в „джънгър“: някой говори високо по телефона, тряскат се врати, в общата стая върви новинарски поток. Няма хармоничен ред, в който всеки да пази т.нар. „фокус балон“. Привикнали сме към среда, която не е шумоизолирана, почти хаотична, но в този хаос се раждат новините. Като ковачница: един удря с чук по желязото, друг разгаря пещта, там няма хармонична шумова среда. Това не значи, че тогава съм най-творчески предразположен. Ако имам възможност за онази среда от „пожелателния“ сценарий, вероятно бих бил по-креативен.

Последната книга, която писах - „Носорог в банята“ - последните глави ги писах и оформях в среда, близка до описаната. Бях на Бали, в една много симпатична вила, наета с приятели. Те ходеха на плаж, аз се събуждах, правех си кафе, пусках си приятна музика и сядам да пиша. Наоколо - звуци от пищната растителност и басейна. Птички пеят, пеперуди хвърчат, изглеждаше като нереален свят, в който написах доста от книгата. В журналистиката крайният срок е основополагащ - не правя нищо, докато крайният срок не дойде съвсем близо. Но при книга от 500 страници това е подвеждащо; хармоничната среда в Бали ми помогна да я завърша.

Най-звучният език на света

Има ли култура, която ти е направила много специфично впечатление как „звучи“ езикът ѝ?

Може би най-странно звучащите езици са на бушменските племена в Южна Африка. Поради снимките на риалити формата „Звездите сигурно са полудели“ прекарахме над два месеца в различни африкански страни - без телефони, пари, удобства.

Петнадесетина души ни „изсипаха“ на непознато място. Живеехме с бушмени, без те да разбират нашия език и без ние да разбираме техния. Слушаш тези хора от събуждане до заспиване, ходиш на лов с тях, храниш се с тях, общувате непрекъснато.

Езикът им е поредица от гърлени и „щракащи“ звуци, които не можеш да възпроизведеш. Седях притихнал, слушах и се удивлявах на богатството от нюанси.
Пандемията ми припомни това - наблюдавах две сойки, които гнездяха във вътрешния двор срещу терасата ми. Явно се разбират на свой език. Както с птиците, така и с бушмените - не разбрах нито една „дума“, нито можех да я възпроизведа.

Комуникацията ставаше през жестове, мимики, „флуидите“ на общочовешкото разбирателство, емпатия и вътрешно усещане какво какво означава. И въпреки това живеехме в хармония. Понякога вътрешната любов и чувството за хармония са по-важни от съвършеното владеене на език.

Започна ли в един момент да усещаш смисъла им, или докрай техните звуци останаха неразбираеми?

Колкото разбирам врабчетата или тези сойки, толкова разбрах и тях. Опитвах се да пресъздавам звуци, особено когато те си комуникираха пред мен. Те, разбира се, много ми се смееха. Не успяхме да изясним почти нищо, а аз да възпроизведа. Това е вероятно езикът, на който не мога да възпроизведа нищо. По-скоро комуникацията ставаше през жестове. Но това не ни попречи да живеем в хармония - нещо, за което си струва да се замислим. Понякога вътрешната любов и хармонията са по-важни от съвършеното владеене на език.

В твоята практика като журналист и писател кога си използвал тишината като похват най-силно?

В телевизията, особено на живо, когато разговорът „пълзи“ по скалата на напрежението, понякога 30-секундно мълчание може да има силата на порой от най-гневни думи. По принцип в телевизията не е прието да има тишина в ефир, смята се за неловкост или невладеене на разговора. Аз не мисля така. Когато е използвана целенасочено, за да подсили напрежението, тишината е съвсем друго. Рядко се случват интервюта с титанична сила, затова и не се използва често. Но когато е уместна, казва най-многото.

Когато слушаш „звучна“ сцена затваряш ли очи, или гледането не пречи на слушането?

Годините, в които съм обикалял и изследвал света, съм си давал сметка, че го правя много сетивно. Разчитам на сетивата. Понякога да помиришеш едно място или да го чуеш ти носи повече информация и се запечатва по-дълбоко, отколкото да го видиш.

За да усилиш възприятието, понякога затваряш очи и оставяш звука да надделее над картината. Легнеш ли на пролетна поляна и затвориш очи, вече възприел картината, възприятието става по-силно: започваш да чуваш как птиците си комуникират и какви други шумове има наоколо. Правил съм го многократно и това е повлияло на начина, по който възприемам и мястото, и момента.

Блиц въпроси: Георги Милков

Кой е звукът, който те описва най-добре?

На кафеварка „мока“. Една баба в Неапол ми обясняваше как всички сме абсолютно неграмотни по отношение на тази кафеварка, която у нас наричаме „кубинска“, а тя е италианска „мока“ от 30-те години. Прави се купчинка “като Везувий“, не се тъпче с лъжица. Когато водата кипне, така се получава най-добрият екстракт; бълбукането и малката струйка пара звучат по специфичен начин, особено преди да си се разбудил.

Кой е звукът, който те успокоява?

Камбана. Странно, но звукът на камбана ми действа успокояващо, включително и когато бие „на умряло“.

А кой звук те напряга?

Алармата на телефона сутрин, нарочно съм я избрал да звучи възможно най-ужасно, иначе ще я пренебрегна и ще си доспя.

Кой е звукът, който последно те накара да се усмихнеш?

Звукът от това как кучето Тито дъвче топка, онзи характерен „скърцащ“ звук на кучешка паст с антистрес топка.

Има ли шум, който не можеш да игнорираш и много те дразни?

Сигурно има, но зависи от ситуацията. Дори извечният неделен шум от флекс в 9:00 сутринта в София се старая да не ме дразни, възприемам го като мюезина в Маракеш: той е там и си върши работата. Иначе светът би изглеждал странно, сякаш нещо не е наред. Ако мюезинът в 5:00 в Маракеш не събуди града за сутрешна молитва, а „вечният майстор“ в София точно в 9:00 не включи флекса, значи нещо се е разстроило. Опитвам се да приемам и най-дразнещите звуци като част от палитрата на този цветен, шарен и неумолим живот.

Ако можеше да чуваш само един звук до края на живота си кой би бил?

Страшен въпрос. Ако чуваш само един звук, дори собственото си сърце, значи са те погребали жив. Всеки любим звук, ако се повтаря непрекъснато, може да се превърне в изтезание. Не бих искал никога да чувам само един звук.

Разберете защо офисът ви има ехо и как да повишите продуктивността на служителите си – плюс няколко допълнителни съвета.

Той живее повече от динамично, посветил се е изцяло на изкуството, в живота му има много креативност, скромност и откритост. Участвал е в хиляди състезания, фестивали и концерти. Той е първият бийтбокс шампион на България, както и носител на Икар за най-добра музика.

Той е едно талантливо, работливо, последователно, упорито, отказващо да порасне момче, което не спира да се вълнува от това, което прави. Той целият е музика (буквално), защото в тялото му живее цял оркестър. 

Александър Деянов е човек, който е трудно да събереш в текст, но пък е задължително да слушаш поне веднъж и по възможност - на живо. 

Целият разговор на Диана Недкова със Скилър, можете да чуете в канала на подкаста ни “Психология на звука”. 

От свраката до ритъма

В твоето изкуство звукът се ражда на физическо ниво. Когато не създаваш музика, а само я слушаш, усещаш ли я също и на физическо ниво?

Със сигурност се усеща на физическо ниво, просто защото за мен това е начин на изразяване. Звукът за мене всъщност е език, така че го усещам на много нива. За мене звукът е нещо фундаментално и супер важно, защото това е най-лесният начин, по който аз мога да се изразя. Така че е много повече от всичко, което даже мога с думи да изрека какво всъщност представлява звукът.

Започнал си да създаваш звуци от много ранна детска възраст, без да знаеш, че това е бийтбокс. Кой беше първият звук, който започна да издаваш?

Първият звук, който си спомням, че ми направи впечатление, и си казах: „Абе, това е много интересно.“ На перваза на блока, в който живеех, долетя една сврака и издаде един много специфичен тракащ звук.

И аз седя с малките детски очи, гледам я и се чудя откъде идва това - те нямат зъби, как трака - и в един момент, по някакъв много естествен начин, просто издадох подобен звук. Тя почна да се върти, после започна да идва редовно и да си каца, да чака някаква комуникация, и тогава си казах: „Трябва да пробвам и други неща да правя.“ И почнах да имитирам детски неща - мотори, коли, анимационни герои. После, като пораснах малко, почнах да слушам музика, започнах да правя ритъм и така лека-полека навлязох в това музикално звуково пътешествие, което всъщност е бийтбоксът - най-просто казано, начин на правене на музика.

Бийтбоксът на живо: мощ отвъд трика

Гледайки участията ти, клиповете, музиката и бийтбокса, ми се струва, че си „всички инструменти в едно“. Така ли е?

Това е най-голямото богатство на бийтбокса - че е много органично нещо. Не говоря за бийтбокса, който е популярен в социалните мрежи TikTok, Instagram, YouTube и т.н. Там зрителят придобива грешна представа за това какво представлява всъщност beatbox. Човек трябва да усети на живо колко е мощен най-древният инструмент, познат на човечеството - нашият глас, защото всичко това е глас и дишане и въздух. Да усетиш каква мощ има - това е много по-силно, отколкото да видиш, примерно в TikTok, някой как имитира цигулка или прави някакъв звук, или отива в предаване за таланти и показва трик.

Всъщност beatbox-ът не е трик, не е шоу, не е имитация. Beatbox-ът е начин на правене на музика. Това е ефектно, когато слушателите, зрителите, посетителите на концерт чуят всъщност за каква мощ става въпрос и какво човек може да направи със собствения си глас. Аз вече почти 25 години се занимавам с това нещо. До ден днешен не знам докъде мога да стигна. Толкова е необятна тази територия, че е вдъхновяващо. Даже сега се вдъхнових още повече, докато ги говоря тези неща.

Тоест това, което произвеждаш с дишането и гърлото си - вроденият ти „инструмент“ - е божествен подарък, но изисква и много мозъчна работа, умения и дисциплина?
Много съм съгласен с определението, което даде. Много ми харесва дори. Да, има мозъчна работа със сигурност, но има и много физическа, и много емоционална също. А тъй като това, както казах, е начин на правене на музика, човек трябва, както във всяко изкуство, да бъде много искрен в това, което прави.

Така че, освен мисловна част - да, има техника, има неща, които трябва да се премислят, да минат през ума, но има и много емоция. Даже според мен емоцията е по-важна от мисловната дейност, по-силна е. Някой път един звук, ако в него е интегрирана силна емоция, е много по-силен, отколкото ако изпълня пред теб най-техничното, майсторско, изпипано в детайли нещо, което обаче няма стойност в себе си.

Негативният шум носи негативни емоции, а природните/приятните звуци - положителни. Съгласен ли си?

Абсолютно. Но пак е до нагласа. За мен, честно казано, няма „шум“ - това е звук. За някои хора е шум и ги дразни, въпрос на гледна точка. Много е важно дали хората го слушат, или той е просто фон някъде отстрани, тогава всяко нещо може да е досадно.

Например моите съседи - големи ваши фенове, без да знаят - нищо не чуват от мен, докато репетирам. Но ако много съм усилил в късните часове и се чува басов звук в 2 през нощта, това може да ги дразни.

Практика, техника и микрофонно майсторство

Случвало ли ти се е някой да се кара, а ти да „отвърнеш“ със звук и да разсмееш човека?

Смешно е, защото в тези състезания и „битки“ всъщност всички сме добри приятели. Преди десетина години всички се познавахме; сега ставаме повече. Имало е много такива случаи.

Като бях по-млад и слабичък, срещу мен често излизаха едни големи яки мъже - пенят се, дават всичко от себе си. Аз излизам и, понеже много използвам диафрагмата, въпреки че изглеждам като „щиглец“ ги „изяждам“ със звук. Няма значение физическият обем на тялото - значение има доколко контролираш мускулите, колко бързо може да контрактрира диафрагмата, как бързо да изкараш въздух, как да го отсечеш. Това прави разликата.

Сам ли се научи на тези техники?

Честно казано да. Разбира се, вдъхновявал съм се от много други изкуства, включително оперното. Това е голям майсторлък - те са отъпкали пътеката за звукоизвличане и резонанс.

Но при нас използваме и много други елементи: не само диафрагма и дишане. Имаме език, зъби, нос, уста, гърло - и всичко това понякога звучи едновременно. Тоест влизаме в друг свят, отварят се други врати и това няма как да бъде „научено“ по учебник. Сам съм си отъпквал пътеките в тоя свят. И до ден днешен продължаваме да не знаем откъде може да отворим нова врата и да постигнем нови неща.

Колко усилия изисква да „синхронизираш оркестър“ вътре в себе си?

Никакви усилия не изисква - просто е кеф. Аз до ден днешен продължавам… даже не искам да казвам „репетирам“. Просто издавам звуци, правя ритми, защото ми е голям кеф. Правя го по пет–шест часа на ден, всеки ден, вече години наред.

Правиш ли „номерца“ със звуците?

Правил съм в училище - комари и мухи, пукане на гуми и т.н. Но не съм много добър в имитациите. Станах добър, когато разбрах, че мога да пресъздавам мои идеи с тия неща. Ако ме накараш да имитирам индустриална машина, може и да не стане, но много добре усещам музикалната идея и бързо я пресъздавам. Дори да не мога веднага да направя точния звук, намирам вратичка как да го постигна и изпълня.

Как се случва процесът - първо е идеята или първо е звукът?

Първо е идеята, звуковата картина в главата. Не обратното. Не чувам нещо и да го имплементирам. Представям си какво мога да направя на базата на знанията и възможностите си, представям си докъде мога да стигна и започвам да работя, за да достигна дотам.

Има ли „скрити“ трикове, например нещо, сложено в устата, за да се роди нов звук?

Не. Ако си сложим нещо в устата, ще пречи на всичко останало. Реалната разлика между професионалисти и любители е микрофонната техника - там картинката много се променя. Не е всичко, но ако имаш умения и поработиш над микрофонната техника (proximity ефект, затваряне на микрофона, по-ударно налягане), киковете, снeърът, бас линиите стават много мощни. В състезанията, освен въздуха и физиката, микрофонната техника е ключова.

Забранено е да използваш нещо, което не излиза от човешкото тяло - свирки и т.н. не са позволени. И нямаме нужда от тях, за да сме интересни и да откриваме нови неща.

Има ли разлики в регистрите на бийтбоксърите - кой колко високо/ниско може?

Абсолютно. Затова има различни категории (въпрос е дали въобще трябва да има). При дамите капацитетът за високи е по-голям - поне с една октава нагоре. При нас е обратното: имаме низини, бас, повече „power“. Но в крайна сметка важно е какво изпълняваш. Ако си достатъчно добър и идеята ти е изчистена и искрена, може да работи във всяка категория. И се чудя дали въобще трябват отделни категории в beatbox.

Като жури имате ли свободата и силата да променяте ли правилата?

Да, опитваме се ежегодно да налагаме нови стандарти. Изкуството се разви в световен мащаб - на любителско ниво сме милиони. В България пикът беше около 2012 г., после вълната спадна, но по света бийтбоксът расте. Стремим се да описваме критерии, които оценяват по-обективно: ритъм, хармония, структура, композиция, изпълнение, сила, звук, саунд дизайн, сценичност, психология на „битката“. Целта е по-обективни, а не субективни решения.

Образование, логопедия и визии напред

Има ли курсове по бийтбокс? Или някакви иновативни технологични решения?

Абсолютно. Има курсове и технологични подходи. Аз разработих прототип на платформа с изкуствен интелект, който анализира изпълнение (на база регистър от звуци и създаден от мен „език“/транскрипция) и показва последователността им, за да може учащият да „срича“ какво се случва. Идеята е полезна за хора, които вече издават звуците и искат да научат подредбата им.

За съжаление проектът беше по европейска програма, после имаше проблеми, договорът беше прекратен неправомерно; спечелих делото, но сагата спря реализацията. Прототипът е мой и мога да го вдигна, но изисква голяма инвестиция. Честно, изгоря ми ентусиазмът, макар че аналог досега все още няма.

Правил ли си „час по бийтбокс“ в училища?

Да - програма в софийска община: вместо час по музика направихме час по beatbox, веднъж месечно в 10–15 училища: частни, с по-проблемна дисциплина, елитни, квартални. Имаше таланти и голям интерес. Според мен в училищата като цяло трябва повече практика - забавни упражнения, разтоварване, откриване на талант. Страхотна идея е това да се повтори.

Имал ли си контакти с деца с говорни/слухови затруднения?

Имал съм - бил съм и в домове за деца с по-затруднено развитие. Бийтбоксът може да е „гимнастика“: за дикция, за правилно звукоизвличане. Опитът ми не е голям, бих се посветил повече, но изисква време и регулярни срещи.

И да, има „логопедичен“ характер: много звук, звукоизвличане, дикция. Българският език помага — артикулиран, „остър“. Ние сме като барабанисти, това ни отличава от англоговорящите, които имат значително по-„обли“ звуци.

Влияят ли вибрациите при звукоизвличане на менталното ти състояние?

Много. Удоволствие е всеки един звук, особено в ниските регистри, когато резонират вътре, изпълват с енергия и ентусиазъм. Направо настръхвам. Всеки ден се запалвам все повече. Мелодични неща, различен резонанс - необятно и страшно интересно ми е това.

Може ли бийтбоксът да се ползва като програма за терапия (напр. при депресивни състояния)?

Абсолютно вярвам. Не знам как точно, но бих изследвал влиянието. Когато звукът носи и физическа сила, и интегрирана емоционална стойност, ефектът е голям. На концерти виждам как отделни звуци действат на хората - в България, Япония, в зала или на открито - реакциите са сходни. Страхотна идея е да изуча как конкретните звуци влияят, това може да бъде терапия.

Каква музика предпочиташ, когато не я произвеждаш ти?

Не се ограничавам в стил. Обичам музика с емоционална стойност, която ме води там, където авторът иска. Без значение дали е рок, джаз, фънк, електронна, хип-хоп, реге, ако ме заведат на „готино място“, ще съм благодарен. На живо е доказано, че можеш да се изкефиш на съвсем различни стилове заради емоцията и заряда.

Бил ли си сред природа с феноменална акустика?

Да, 2009 г. в Тибет, бял цял месец там. Стигнахме до 5743 м н.в., в подножието на свещения връх Кайлаш (забранен за изкачване) - отвесен монолит над Тибетското плато (ок. 4000 м). Спомням си това място като с най-силно магнитно поле.

Всичко „трепереше“, вибрираше по необичаен начин. Не знаех, че можеш да усетиш магнитното поле. Беше като заряд. Единственото, което можех да направя, беше да седна и да бъда проводник - да мине през мен, за да бъда част от него. Вярвам, че това ми отвори сетивата.

Какво ти предстои оттук нататък?

Най-важното е да продължавам да имам глад да се развивам. Не се фиксирам в конкретни цели - албум, състезание, спектакъл. Ако всеки ден търся начини да се развивам, останалото ще се случи. Просто правило е, клиширано дори, но работи. Не си поставям „таргети“ като обекти - моята постоянна цел е да се развивам и да продължавам да имам този глад да го правя.

За повече подобно съдържание, можете да последвате подкаста ни и в социалните мрежи:
YouTube
TikTok
Instagram

Повече за Александър Деянов SkilleR:

https://www.youtube.com/@skillerbeatbox
https://www.instagram.com/skiller.official/
https://www.facebook.com/skillerbeatbox