Георги Милков: Сахара е едновременно най-тихото и най-шумното място на света
Tanya IlievaShare
Георги Милков, (и както е допълнено в личния му сайт)... известен като Георги Милков, вероятно има повече истории от местата по света, на които е бил, отколкото места по света съществуват.
В разговора днес ще обиколим земното кълбо с истории, които едва ли може да чуете от друг човек. Неговата голяма, необяснима любов от пръв поглед е Близкият изток. Той е международен репортер повече от 15 години. Бил е кореспондент в Триполи по делото срещу нашите медици. Бил е военен кореспондент в Афганистан и Ирак, пряк свидетел на конфликта на Корейския полуостров и в Западна Сахара.
Един от малкото с прозвището „професионален пътешественик“. Ето какво ни разказа той за градския шум, тишината в пустинята, обетите в мълчание и звуците на различните култури по света.
Целият разговор на Диана Недкова с Георги Милков, можете да чуете в канала на подкаста ни “Психология на звука”.
За любовта към Близкия изток и картата, осеяна със сърчица
Броиш ли местата, на които си бил, или по-скоро тези, на които не си бил?
Не броя нито едното, нито другото. Може би съм броил някога, отдавна, но с движението по пътя спрях да броя. Така че бройката никога не ми е била толкова важна, дори в самото начало.
А кои са местата, които останаха в сърцето ти и са оставили най-голям отпечатък?
О, има много. В моя Google Maps отбелязвам местата, на които съм бил, със сърчица. И тъй като са изключително много, отговорът би отнел твърде много време. Ако имаше и друг начин да мерим емоциите, които ни движат по света, картата би изглеждала още по-шарена. Когато пътуваме, не си даваме сметка колко много от себе си оставяме и колко много от света взимаме обратно, когато се прибираме там, където принадлежим.

Знам, че твоите любими места са в Близкия изток. Така ли е?
Така е, и не само. Близкият изток е територията, в която съм прекарал най-много време заради работата си. После го открих и като място, на което човек може да пътешества в истинския смисъл на думата. Започнах да обикалям и други части на света, които също са ми любими - Латинска Америка, Африка… място, което винаги ще е много специално в сърцето ми. Така че, колкото и сърца да имам из различни краища на света, Близкият изток е много специален, но съм разширил ареала си по протежение на цялата карта.
Тишината и какафонията на пустинята
Кое е най-тихото място, на което си бил?
Може би Сахара - най-голямата пустош върху географията на нашата планета. Пътувал съм с няколко експедиции навътре. Огромна е и толкова различна, че не мога да я опиша цялата. Имало е случаи, когато сме били на места, отдалечени на стотици километри от всякаква цивилизация. Няма звуково замърсяване, няма и електрическо. Когато няма градове, виждаш цялото небе - и чуваш само природата.
Сахара е най-тихото, но понякога и доста шумно място. Толкова е тихо, че можеш да чуеш бръмбар или малко гущерче, което върви по пясъка и оставя миниатюрни следи; толкова незначителен шум веднага прави впечатление. Понякога съм имал чувството, че чувам сърцето си. Такава тишина рядко можем да си позволим.
А ако дойде по-силен шум, например вятър, който се движи по дюните или се провира между скали, се създава невероятна какафония, понякога не можеш да спиш. Нашите туарегски водачи избягваха такива места. В тяхната култура някои се свързват със свърталища на джинове, духове, заради нощните звуци на вятъра.
Можеш да чуеш кикот, шепот, писъци - сякаш демонични гласове.
На други места, където сме правили бивак насред огромни дюни, няма скали - само пясък. Вечер край огъня, под небе с милиарди звезди, водачът ни разказваше за един специфичен шум. Там минава границата между Либия и Чад. От другата страна е територия на племето тебу, с което туарегите имат вековна вражда. Когато дядо му чувал този шум, знаел, че мъжете от тебу се прокрадват под дюните, за да крадат жени. Шумът е като от самолет. Седиш насред дюните и чуваш грохот като от двигател, а самолет няма, произвеждат го самите дюни. Част от пясъка се свлича и грохотът наподобява самолетен.
Ето ти, най-тихото място на света, а усещането е сякаш си на летище Хийтроу. Илюзия, но оглушителна.

Градският шум срещу ритуалната свещена тишина
Коя градска среда би описал като „най-шумна“?
За това първо място се „борят“ много мегаполиси. Колебая се между Кайро и някои от големите индийски градове - Делхи, Мумбай. Всеки голям град произвежда специфичен шум.
Понякога и малки италиански градчета, с вокалните способности на жителите си, се класират високо. Този шум на разбуждащия се град: минава количка за доставки, отварят първите кафенета, отварят се прозорци и плътен глас започва да крещи през прозореца на съпруга или сина - картината е жива и шумна.
Кайро е един от най-големите и най-населените градове в света. Дали са 20, 22, 25 милиона, никой не знае. Огромни маси хора идват от сателитните селища да работят. „Джънгърът“, който вдигат рано сутрин и до късно вечер, е неописуем. Дори нощем трудно оставаш в тишина, винаги има шум, просто защото милиони хора го произвеждат.
Някога и по българските улици имаше подобни звуци - минава човек и вика, че продава яйца… Тази палитра от гласове и крясъци в Кайро и Делхи още е част от ежедневието. Така че някой от тези големи градове бих поставил на първо място сред шумните места за живеене.

Срещал ли си култури със свещено отношение към определен тип звук или тишина?
О, да. Има много места, където тишината е на специален пиедестал, особено при церемонии. Има обиталища, включително манастири на братства, които са дали обет за мълчание. Сещам се за манастира в Латрун в Светите земи, в Израел. Помня и че правят много хубаво вино, в тишина. Та има места, където тишината е основополагаща за съответния ритуал. Това са многобройни места в Азия, където съм пътувал, в които рано сутрин или късно вечер (или в друг определен час според ритуала) е прието той да се извършва в пълно мълчание.
Човешката концепция за тишината върви свързана със сакралността, има обреди, съпроводени с песнопения и тих звук, и други, извършвани в пълно мълчание.
Ти си журналист и човек, който пише, а това изисква фокус и концентрация. Коя е звуковата картина, която е най-благоприятна за теб?
Точно защото съм журналист, и то вестникар с 30-годишна кариера, професията те призовава да бъдеш готов да пишеш по всяко време, независимо какво се случва около теб. Идеалната хармонична среда - леко фадо или боса нова, кафе на изгрев, мълчаливи колеги - е утопия. Редакцията е кошер. Ако искаш да пишеш спокойно, отиваш сутрин, когато няма никой, защото във вестника работа се започва късно, но и се работи до късно. Сега вестници на хартия почти не останаха; „24 часа“ още се печата, но работим и за сайт, и работата става почти 24-часова.
Свикнали сме да работим в „джънгър“: някой говори високо по телефона, тряскат се врати, в общата стая върви новинарски поток. Няма хармоничен ред, в който всеки да пази т.нар. „фокус балон“. Привикнали сме към среда, която не е шумоизолирана, почти хаотична, но в този хаос се раждат новините. Като ковачница: един удря с чук по желязото, друг разгаря пещта, там няма хармонична шумова среда. Това не значи, че тогава съм най-творчески предразположен. Ако имам възможност за онази среда от „пожелателния“ сценарий, вероятно бих бил по-креативен.
Последната книга, която писах - „Носорог в банята“ - последните глави ги писах и оформях в среда, близка до описаната. Бях на Бали, в една много симпатична вила, наета с приятели. Те ходеха на плаж, аз се събуждах, правех си кафе, пусках си приятна музика и сядам да пиша. Наоколо - звуци от пищната растителност и басейна. Птички пеят, пеперуди хвърчат, изглеждаше като нереален свят, в който написах доста от книгата. В журналистиката крайният срок е основополагащ - не правя нищо, докато крайният срок не дойде съвсем близо. Но при книга от 500 страници това е подвеждащо; хармоничната среда в Бали ми помогна да я завърша.

Най-звучният език на света
Има ли култура, която ти е направила много специфично впечатление как „звучи“ езикът ѝ?
Може би най-странно звучащите езици са на бушменските племена в Южна Африка. Поради снимките на риалити формата „Звездите сигурно са полудели“ прекарахме над два месеца в различни африкански страни - без телефони, пари, удобства.
Петнадесетина души ни „изсипаха“ на непознато място. Живеехме с бушмени, без те да разбират нашия език и без ние да разбираме техния. Слушаш тези хора от събуждане до заспиване, ходиш на лов с тях, храниш се с тях, общувате непрекъснато.
Езикът им е поредица от гърлени и „щракащи“ звуци, които не можеш да възпроизведеш. Седях притихнал, слушах и се удивлявах на богатството от нюанси.
Пандемията ми припомни това - наблюдавах две сойки, които гнездяха във вътрешния двор срещу терасата ми. Явно се разбират на свой език. Както с птиците, така и с бушмените - не разбрах нито една „дума“, нито можех да я възпроизведа.
Комуникацията ставаше през жестове, мимики, „флуидите“ на общочовешкото разбирателство, емпатия и вътрешно усещане какво какво означава. И въпреки това живеехме в хармония. Понякога вътрешната любов и чувството за хармония са по-важни от съвършеното владеене на език.
Започна ли в един момент да усещаш смисъла им, или докрай техните звуци останаха неразбираеми?
Колкото разбирам врабчетата или тези сойки, толкова разбрах и тях. Опитвах се да пресъздавам звуци, особено когато те си комуникираха пред мен. Те, разбира се, много ми се смееха. Не успяхме да изясним почти нищо, а аз да възпроизведа. Това е вероятно езикът, на който не мога да възпроизведа нищо. По-скоро комуникацията ставаше през жестове. Но това не ни попречи да живеем в хармония - нещо, за което си струва да се замислим. Понякога вътрешната любов и хармонията са по-важни от съвършеното владеене на език.
В твоята практика като журналист и писател кога си използвал тишината като похват най-силно?
В телевизията, особено на живо, когато разговорът „пълзи“ по скалата на напрежението, понякога 30-секундно мълчание може да има силата на порой от най-гневни думи. По принцип в телевизията не е прието да има тишина в ефир, смята се за неловкост или невладеене на разговора. Аз не мисля така. Когато е използвана целенасочено, за да подсили напрежението, тишината е съвсем друго. Рядко се случват интервюта с титанична сила, затова и не се използва често. Но когато е уместна, казва най-многото.
Когато слушаш „звучна“ сцена затваряш ли очи, или гледането не пречи на слушането?
Годините, в които съм обикалял и изследвал света, съм си давал сметка, че го правя много сетивно. Разчитам на сетивата. Понякога да помиришеш едно място или да го чуеш ти носи повече информация и се запечатва по-дълбоко, отколкото да го видиш.
За да усилиш възприятието, понякога затваряш очи и оставяш звука да надделее над картината. Легнеш ли на пролетна поляна и затвориш очи, вече възприел картината, възприятието става по-силно: започваш да чуваш как птиците си комуникират и какви други шумове има наоколо. Правил съм го многократно и това е повлияло на начина, по който възприемам и мястото, и момента.

Блиц въпроси: Георги Милков
Кой е звукът, който те описва най-добре?
На кафеварка „мока“. Една баба в Неапол ми обясняваше как всички сме абсолютно неграмотни по отношение на тази кафеварка, която у нас наричаме „кубинска“, а тя е италианска „мока“ от 30-те години. Прави се купчинка “като Везувий“, не се тъпче с лъжица. Когато водата кипне, така се получава най-добрият екстракт; бълбукането и малката струйка пара звучат по специфичен начин, особено преди да си се разбудил.
Кой е звукът, който те успокоява?
Камбана. Странно, но звукът на камбана ми действа успокояващо, включително и когато бие „на умряло“.
А кой звук те напряга?
Алармата на телефона сутрин, нарочно съм я избрал да звучи възможно най-ужасно, иначе ще я пренебрегна и ще си доспя.
Кой е звукът, който последно те накара да се усмихнеш?
Звукът от това как кучето Тито дъвче топка, онзи характерен „скърцащ“ звук на кучешка паст с антистрес топка.
Има ли шум, който не можеш да игнорираш и много те дразни?
Сигурно има, но зависи от ситуацията. Дори извечният неделен шум от флекс в 9:00 сутринта в София се старая да не ме дразни, възприемам го като мюезина в Маракеш: той е там и си върши работата. Иначе светът би изглеждал странно, сякаш нещо не е наред. Ако мюезинът в 5:00 в Маракеш не събуди града за сутрешна молитва, а „вечният майстор“ в София точно в 9:00 не включи флекса, значи нещо се е разстроило. Опитвам се да приемам и най-дразнещите звуци като част от палитрата на този цветен, шарен и неумолим живот.
Ако можеше да чуваш само един звук до края на живота си кой би бил?
Страшен въпрос. Ако чуваш само един звук, дори собственото си сърце, значи са те погребали жив. Всеки любим звук, ако се повтаря непрекъснато, може да се превърне в изтезание. Не бих искал никога да чувам само един звук.