Мадлен Алгафари: Тишината Е лекарство
Tanya Ilieva
“В началото бе Словото” – казва най-мъдрата книга. Но всяко слово първо се ражда в тишината. Тя е онази спирка, на която чакаме себе си. А пътуването към себе си не е еднократно приключение, а процес, чиято дестинация се променя във времето, но спирката, от която тръгваме, винаги е една и съща.
От нашата спирка днес тръгнаха въпроси за личното преживяване на звука, за емоционалната памет, която той може да събуди, за начина, по който влияе на психо-физическото ни състояние, и за предизвикателствата пред съвременния човек, живеещ в постоянен стрес.
Търсенето ни отведе при Мадлен Алгафари – аналитичен психотелесен терапевт, режисьор, писател, човек с множество интереси и изострени сетива за света около себе си. Влюбихме се в нейната книга „Тихоспирка“ и в систематизираното научно обяснение на страниците ѝ относно ролята на тишината за мозъка, духа и тялото.
А когато трябва да се говори за тишината, най-добре е това да се случи с подходящия човек.
Целия разговор на Диана Недкова с Мадлен Алгафари, можете да чуете в канала на подкаста ни “Психология на звука”.
Мястото на тишината в живота ни
Как стигна до желанието да пишеш за тишината?
Идеята за „Тихоспирка“ беше стара. Бях започнала да пиша по нея, а после се появи така наречената пандемия, когато за малко притихнахме. Истината е, че днешният човек произвежда най-вече две неща – шум и боклук. Ефектът на шума е силно подценен и затова има голяма нужда да се пише и говори за него.
Виждам го и с клиентите, с които работя – хората нямат никакво време за тишина. А когато нямаш време за тишина, нямаш време за диалог със себе си. Нямаш време да чуеш вътрешния си глас. Нямаш време да чуеш сигналите, които идват от тялото. Когато се отвори такова пространство, нашето подсъзнание започва да говори, но ние нямаме време и за него, и така не чуваме посланията, които собствената ни мъдра душа има за нас. Разбира се, това е и една от причините да се разболяваме.
Трябва ли целенасочено да създаваме определено време и пространство за тази тишина?
Непременно! За 50-тия си юбилей си подарих преживяване с приятелки - Камино де Сантяго и там за пореден път си доказах този ефект. Когато 40 дена си отделен, излязъл си от релсите на обичайното ежедневие и имаш време да притихнеш, тогава започват да изплуват спомени, прозрения, осъзнавания…
Когато си ангажиран с битовите неща и логистиката на ежедневието, те просто няма къде и кога да се обадят отвътре, стоят и чакат на стендбай.
Значи според теб тишината е лекарство?
Тишината Е лекарство. В онази по-голяма глава в книгата за тишината съм цитирала множество научни изследвания, които показват как се възстановяват невронни връзки, благодарение на тишината, и че няма система в тялото, която да не се повлиява благоприятно от тишината.
Негативните последици от шума
Каква е връзката на децата с шума, звука и тишината?
Не само децата, реално важи за абсолютно всички ни. Разбира се, децата са по-шумни. Това е нормално, естествено, затова минаваме през различни етапи на живота си и се променяме. Всъщност, некомпетентността ни е това, което ни играе много лоша шега.
Когато чуваме работещ климатик или хладилник например, рационалната част в нас разбира, че шумът идва от уредите, че няма нищо опасно и застрашаващо. Но всъщност, подкорието на мозъка ни не знае това, защото от хилядолетия е програмиран да възприема само естествени звуци.
Макар и подпрагови, мозъкът интерпретира тези уж безобидни шумове като неестествени, никога не може да заспи напълно и една част от нас винаги стои нащрек.
Всяка клетка в тялото се повлиява от шума, всяка една система – сърдечно-съдова, ендокринна, дихателна, храносмилателна… Цитирала съм и много статистики за успеваемостта на деца в училище, чиято сграда е разположена близо до летището.
Концентрацията, паметта, аналитичното ни мислене – абсолютно всичко се повлиява от нивата на шума. И ако няма време за отпускане и време за тишина, за да можем да регенерираме и да чуем вътрешния си глас, за който говорех, бавно и неусетно генерираме нива на дистрес, които с времето, когато се натрупат, могат да избият в най-различни симптоми – психични и телесни.
Когато говорим за шума и неговото физическо влияние, не можем да го отделим от емоциите. Какви са твоите наблюдения над хората, които идват при теб за психотерапия, и които са подложени на високи нива на шум? Какво се случва с тях и техните емоции?
Повишава се тревожността, повишава се лабилността, появява се емоционална трудност да се регулират емоциите, намалява се концентрацията на вниманието, както вече споменах, обемът на вниманието също се редуцира, нарушава се и репродуктивната способност, както и способността за аналитично мислене.
Все едно има нещо, което постоянно отвлича вниманието и останалите части от мозъка не могат да си свършат пълноценно работата. Такива хора след това проявяват по-лесно реактивни реакции: избухливост, раздразнителност, смутен сън, разбира се. А и като цяло – колкото по-дълго се натрупва дистресът, толкова повече сме предразположени към всякаква форма на соматизиране, към телесни реакции.
Фоновият шум и реакциите на тялото и психиката ни
Често съм чувала, че хората обичат да спят на включен телевизор и не могат да бъдат на тихо. Какво значи това? Защо се случва при хората?
Няма как да има еднозначен отговор, но единият възможен е, че когато има ранна травма от изоставяне, когато тишината е била асоциирана с това да си изоставен в кърмаческа възраст, а тогава този шум действа успокоително.
Хората усещат, че в стаята има някой, някой говори, не са сами. Това нерядко се случва и на хора, които са загубили партньора си, те също често оставят телевизора постоянно включен, за да имат чувството за липсващото присъствие. Разбира се, това е една илюзия, защото присъствие няма. Има една кутия, в която идват едни сигнали, но няма живо човешко присъствие.
Тоест, това означава ли, че картините, които оставят дълготраен спомен, са много свързани със звуците от много ранна възраст?
Да, ние чуваме още в утробата и един от големите страхове е свързан със силен шум и страх от падане. В утробата си чуваме още гласа на мама, на татко. Има едно любопитно проучване: тъй като херцовете на бащиния глас са малко по-ниски, ниските тонове минават през водната среда и детето ги чува много хубаво.
И ако таткото пее приспивна песен на корема на майката, докато бебето още не се е родило, когато се роди, то много по-лесно заспива и се успокоява, ако таткото му пее същата тази песен. Децата се повлияват различно от различните видове звуци. Не са важни само децибелите, но и стила, хармонията.
Имаш ли обяснение защо някои хора са привлечени от траш метал, а други от Моцарт?
Това със сигурност е свързано с личната история на този човек, защото съответният музикален стил вентилира някакви неекспресирани емоции. Ако има хронична задържана гневна емоция или неизразена здравословна агресивност, ясно е, че тогава ще има привличане към по-агресивна музика.
Интересното е, че и водата реагира на същото. Тя реагира и на думи, и на звуци. Има немалко изследвания по аквафотомика. В медицинските университети в Япония например има предмет „горска медицина“ и е правено едно много семпло изследване. Правят пълна кръвна картина на доброволци преди и след престой в гората. И много ясно се вижда как стресовите хормони изключително много намаляват – кортизол, адреналин, норадреналин; киселинността спада, алкализира се целият организъм и едновременно с това се отделя окситоцин, усвоява се по-добре серотонинът.
Същият експеримент е направен и с хора с увреждания, които не могат да отидат физически в гората. Те са в инвалиден стол и на тях им дават да миришат шишарки, мъх, смола, слушат запис на птичи песни, гледат на екран пътеки и гора – и се наблюдават същите промени. Тоест, мозъкът не прави разлика между реалност и въображение.
Естествено е, че пълноценният контакт с природата е най-препоръчителен, но за един човек, живеещ в забързан ритъм в центъра на столицата, дори и само за малко, ако послуша запис на птичи песни или на река, на вълни, на море, на пчелички, това ще промени значително цялата вибрация, настройка, биохимията и биофизиката в тялото.
Как да създадем благоприятна акустична среда около нас
Бихме ли могли да се самолекуваме, ако в домовете си започнем да пресъздаваме природни пейзажи, миризми и звуци?
Да. Да. Аз например имам канарчета, а имам и двор. Това е достатъчно. Слушам липите, защото в тях жужат пчелите и насекомите. Промяната се усеща на физическо ниво. Когато съм свръхуморена и няма място за повече информация в главата ми, започвам да дишам, стоя на двора, гледам небето. Веднага се усеща заземяването. Но разбира се, има вариант да си ги слушаш вкъщи или в колата.
Звукът има ли силата да материализира?
Има, разбира се. Има една поговорката: "Мисли бяло и ще те стига бяло, мисли черно и ще те стига черно.”
Каквото е на най-фините нива на вибрации, после като го назовем и го произнасяме, ние го доближаваме към случването. Все едно сменяме агрегатното му състояние - от мисъл, през слово, към материализиране. И това вече много отдавна е наука.
Има едно клише, което често се използва във филмите - там всичко лошо се случва в тихото и в тъмното. Защо е така?
Казват, че най-тъмно е преди разсъмване и най-тихо – преди буря. През нощта има едно така наречено нощно съзнание: кората на мозъка (където са когнитивните ни операции) е приспана, а лимбичната система, подкорието (където живеят емоциите), е по-активна. Затова, когато човек се събуди нощем, може да види едно и също събитие по различен начин – по-изопачено, по-притеснително, много по-страшно. А когато се събуди сутринта, същото това нещо вече не му се струва толкова фатално и опасно.
Когато ирационалното съзнание преобладава, тогава има пространство негативните емоции да излязат. Емоциите не са нито добри, нито лоши. Ние ги наричаме негативни, защото са неприятни, но те имат своето място и са естествени. И за да им дадем място и пространство, е необходимо да притихнем, защото когато го няма светлото – външният свят – ние се насочваме навътре.
Каква би била твоята препоръка за хора с активно ежедневие и множество звуци, които ги атакуват постоянно - клаксони, ремонти, уреди, шумни съседи? Това натрупване на звуци често продължава да работи на заден план и след приключването на деня.
Да намалят шума, доколкото могат – ако трябва, дори с тапи за уши – и колкото се може по-често да се спасяват сред природата.
Има една официална статистика за Делхи – това е най-замърсеният град както по отношение на въздуха, така и на шума. Стотици хиляди клаксони едновременно, без правила за движение. Това подлудява – искаш да се махнеш, изнервящо е. Според статистиката там продължителността на живота е с 10–15 години по-малка, отколкото в други големи столици.
И контрастът – имаше един град в Япония, в който са постигнали изключително високи нива на тишина и почти липсва градско шумово замърсяване. В целия град се чуват природни звуци и през последните 4–5 години, откакто са успели да трансформират градския шум в природен звук, качеството на живот на хората е в пъти по-високо.
Блиц въпроси: Мадлен Алгафари
Споделяш ли тишината си с някого?
Имам една конкретна случка в отговор на този въпрос. Докато вървях по Камино, за който споменах и по-рано, на една река видях жена, която плачеше с глас. Отидох до нея, застанах отстрани, за да ме види, и само отворих ръцете си за прегръдка. С тази жена стояхме прегърнати известно време, без да знам точно колко; нищо не си казахме – мълчахме и плакахме и двете. Благодарихме си и след това всяка си тръгна по пътя.
Ето това е една много мощна споделена тишина – с толкова много разбиране и без нито една дума.
Има ли цвят твоята тишина?
Всичката шарения на света. В момента ми е цъфнала цялата градина, така че сега е толкова шарена.
Кой е звукът, без който не можеш?
Може би точно природните звуци. На собственото ми дишане също. Често се съсредоточавам, когато правя дихателни практики. А ако трябва да разширя радиуса, гласът на любимите ми хора, звукът на водата също. Ако още повече разширя радиуса ще стигна до Енио Мориконе, Стаматис Спанудакис, този тип музики, които са много патетични, аз ги наричам космически звуци и разбира се - не мога и без тишина.
Можеш ли да опишеш детството си с един звук?
Жужене на пчели на двора. Дядо ми беше и пчелар… И всички звуци на гората. Баща ми пък водеше групи за екскурзионно летуване и гората на мен ми мирише на детство, на здраве. Сигурна съм, че и за всички хора е така, не само за мен.
Ако можеш да чуваш само един звук до края на живота си, кой би избрала да е той?
Гласовете на децата и на внучката си.
